Учените наричат заболява­нето агорафобия. Става дума за панически страх от открити пространства, понякога дори от отворе­ни врати, както и от мно­го хора на едно място. Точно от това страдала 55-годишната Арлин. „Не можех да отида на ресторант, нито да изляза със семейството си на пикник, или да заведа синовете си на детско парти."

Стигнала дотам, че пропус­нала дипломирането на първородния си син, защото не можела да поне­се страха от паническа атака, която може всеки момент да я връхлети. А когато той напуснал семейния дом, нещата станали направо трагични. „Живеех в постоянен страх, че ще получа криза, а когато паниката ме връхлиташе, си мислех, че ще умра.

С времето нещата, които можех да правя, ставаха все по-малко, а онези, които не можех да си позволя, нара­стваха главоломно", спомня си сега жената, обиколила 51 града в 11 дър­жави на три континента.

Всичко започнало във Facebook - онова комфортно място, където можеш да срещаш хора, без да на­пускаш дори стола пред компютъра. Арлин имала повече от 300 приятели, с които общувала постоянно и не се чувствала самотна. „Един ден бях онлайн с един млад мъж, който току-що се беше разделил с приятел­ката си. Беше толкова нещастен, че ми се прииска да го изведа някъде на бира и да го утеша. Тогава се роди идеята как мога да се опитам да спа­ся и себе си." Така решението било взето - да обиколи колкото се може повече от виртуалните си приятели лично, да се запознае с тях на живо, да ги пипне.

През следващите 12 месеца Арлин се борила с агорафобията по този необичаен начин. Започнала от Чи­каго, където живее. След това разши­рила кръга в щатите, докато стигнала до презокеански полети, които я от­вели в Корея, Тайван, Филипините, Индия и Европа. В началото с нея пътувал големият й син, който й да­вал увереност, че при всеки пристъп на паника има кой да й помогне. А атаките на страха били упорити. Но майка и син се оказали по-упорити, както и онези 292 приятели от мре­жата, които й се притекли на помощ. Търпеливо и спокойно изминавали с нея пътя към местен фестивал или просто я водели на кафе, готови за всичко, което може да я изплаши. И така, докато сама се качила на мо­тор и установила, че вятърат в косите е нещо прекрасно. Година след като напуснала своя виртуален свят, Арли отново седнала на компютъра у дома, но този път, за да напише: „Благодаря на приятелите, които ме спасиха!"