Разпадането на ЕС може да стане толкова бързо и неочаквано, колкото и крахът на СССР
Продължение от миналия брой
Брендан Симс, Тимъти Лес *
„Ню стеътсмън“
Ако ЕС се изправи пред криза, за която няма очевидно решение, какво ни казва съвременната история за начина, по който той евентуално ще се разпадне?
Една отличителна черта е, че това може да се случи дори ако повечето хора не го искат. В Австро-Унгария, Югославия и дори в Съветския съюз повечето хора се страхуват от живота извън съюза и първоначално преследват националните си цели в познатите граници на федералната организация. Друга отличителна черта е, че при настъпването на окончателното разпадане то може да се случи толкова бързо, че почти всички да се окажат неподготвени. Дори през 1989 година малко хора предвиждат разпадането на Югославия или Съветския съюз, което се превръща в една от причините недоволните републики да предявяват исканията си толкова енергично.
От началото до края процесът на разпадане разкрива и други общи характеристики.
Една от тези характеристики е все по-честото прибягване до решения за „самопомощ". Във всички изброени случаи задълбочаването на кризата и парализирането на централните институции водят до неофициално изместване на властта от нивото на съюза към националното ниво, тъй като отделните страни членки започват да търсят собствени едностранни решения. Както в СССР, така и в Югославия федералните републики започват да затвърждават контрола си над икономическата политика в нарушение на законодателството на съюза и отказват да „изнасят" важни стоки (например храна) или да предават данъчните приходи, необходими за държавата.
Друга характеристика е, че със затягането на общата структура отделните части започват да се отчупват. В края на съществуването на Съветския съюз Азербайджан се отделя, когато арменският анклав Нагорни Карабах отхвърля авторитета на Баку. По подобен начин Абхазия, Южна Осетия и Аджария се отделят от Грузия (Аджария все още е част от Грузия, но със значителна автономия - б.р.), Приднестровието се отделя от Молдова, а Чечня се отделя от Русия (въпреки че тя е възвърната с първото значимо действие на Владимир Путин като президент). Междувременно с оттеглянето на Москва от източноевропейската зона двуетническата държава Чехословакия също се разпада.
В Югославия дезинтеграцията на федералната структура се отразява в дезинтеграцията на отделните републики. Когато Хърватия и Босна се отделят от съюза, големите сръбски малцинства в рамките на тези републики се отделят заедно с нововъзникващите независими държави в опит да останат част от Югославия. Паралелно с това Косово прави първия си неуспешен опит да получи независимост от Сърбия.
Трета обща характеристика е все по-силовото упражняване на власт от страна на централната държава, чийто залог е най-голям за оцеляването на съюза, освен че тя носи и главната отговорност за осигуряването на съществуването му. Австрия предприема военна акция срещу отцепничеството на Балканския полуостров. В Съветския съюз Москва разполага съветската армия в балтийските държави и Кавказ. А в Югославия сръбският лидер Слободан Милошевич предизвиква „антибюрократичната революция" в Черна гора, Косово и Войводина, като в крайна сметка изпраща югославската армия в Словения, Хърватия и Босна.
Парадоксално, опитите за противопоставяне на фрагментацията на съюза се следват от активни опити за неговата децентрализация. Това се случва в момента, в който централната държава осъзнава, че не може да осигури просъществуването на съюза в стария му вид и започва да търси начин да спаси каквото е възможно при новите обстоятелства.
В някои случаи процесът е постепенен. Още през 1867 година Хабсбургската империя се трансформира в дуалистичната монархия, която дава на Унгария почти пълна автономност в система, доминирана до този момент от Австрия. Югославия също се децентрализира през 1974 година. Доказателствата сочат, че подобни ходове могат да спечелят време за съюза - факт, който може да даде глътка въздух на Обединеното кралство в близките години. Австро-Унгарската империя оцелява в продължение на пет десетилетия след своите реформи, а децентрализацията на властта към отделните републики поддържа Югославия в продължение на още 16 години.
Въпреки това ходовете за децентрализация на съюза в по-напреднал стадий на неговото разпадане може да имат обратен ефект. Опитите от страна на Белград и Москва през 1989-1990 г. за преустройване на техните съюзи като децентрализирани конфедерации на фона на криза и заплахи от отцепване се оказват безполезни. Подобни ходове се интерпретират като признак на слабост, който служи само за активизиране на отцепническите сили.
Последната обща характеристика и на трите случая е ключовият момент, когато втората основна сила напуска съюза. Историята свидетелства, че съюзите оцеляват след загубата на малка държава членка, както например при отделянето на Ирландия от Обединеното кралство през 1921 година. Вероятно е било възможно балтийските републики да напуснат СССР, Словения да се отдели от Югославия, а в контекста на ЕС Гърция би могла и да напусне съюза, без той да се разпадне. Въпреки това, когато втората държава напуска - Украйна в случая на СССР и Хърватия в случая на Югославия, загубата дестабилизира критично баланса на властта в рамките на съюза.
При това положение по-малките държави остават в опасно асиметрични отношения с доминиращата държава и се принуждават да напуснат съюза, за да избегнат да се превърнат във фактически колонии на една сила без конкуренция. С напускането на Хърватия Югославия в действителност се преобразява във Велика Сърбия и държави като Босна и Македония се принуждават да обявят независимост, която преди това не са търсили. След като Украйна напуска Съветския съюз, не остава държава, която да е в състояние да държи под контрол властта на Русия.
Въпреки това се наблюдава интересна вариация на модела, а именно „централно отцепване" - явление, когато самата централна държава напуска съюза. Финалната сцена в драмата с разпадането на Съветския съюз е декларацията за независимост на Русия през 1990 година, инициирана от Борис Елцин с цел маргинализирането на Михаил Горбачов, който черпи властта си от федералните институции на Съветския съюз. В този момент Съветският съюз в действителност спира да съществува, а последните останали членове на съюза - централноазиатските републики и Беларус - стават независими по подразбиране. В Югославия Милошевич и сръбските националисти първо се опитват да преустроят цялата федерация като доминирана от сърбите „Сърбославия", но в крайна сметка се съгласяват да се създаде „Велика Сърбия", когато първоначалната идея пропада заради опозицията на Словения и Хърватия, които са практически изтласкани от федерацията. В контекста на Австро-Унгария периферните националистически интереси - възползвайки се от напрежението на войната - правят това за Хабсбургите накрая, но в други моменти от своята история империята се е оказвала и под значителен натиск от страна на германския и унгарския национализъм.
С други думи, по време на процеса на разпадане централната сила може да премине през етапи, когато първо се опитва да осигури със сила просъществуването на съюза, след това търси компромис със своите партньори отцепници, а накрая напуска съюза, като предизвиква окончателното разпадане, което първоначално се е опитвала толкова усилено да избегне.
Ако съюзите се разпадат по този начин, то какви заключения можем да изведем от него за бъдещето на ЕС? Един аспект, който трябва да предвидим, е прибягването на държавите към едностранни решения по спешни проблеми, тъй като институциите на ЕС се оказват все по-неефективни. Всъщност това вече се случва. От няколко години насам някои източноевропейски държави тихомълком се оттеглят от части от единния пазар, като вместо това настояват фирмите, които работят в стратегическите сектори, да хармонизират дейността си с политическите цели на националното правителство. Всеки, който се съмнява в този факт, трябва да се опита да купи земеделска земя или да открие фирма за комунални услуги в Унгария. Очаква го неприятна изненада.
През последните седмици държавите в Централна и Източна Европа, включително Германия, също изоставиха своите договорни задължения за границите и предоставянето на убежище (Шенген), тъй като назряващата мигрантска криза бързо промени политическите обстоятелства в тях.
Продължава в следващия брой.
----------------------------
* Брендан Симс е директор на форума за геополитика в Кеймбриджкия университет. Тимъти Лес е директор на консултантска агенция за политически риск „Нова Европа" и бивш британски дипломат.
