Къщите
„Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш?"*, питат любознателните баби на ивайловградското село Мандрица всеки чужд, прекрачил прага на селския хоремаг. Засмените пенсионерки заговарят новодошлите по инерция на местното албанско наречие, което се говори в селото още от първата половина на ХVІІ век. В кръчмата са насядали жизнерадостни жени на средна възраст 70-85 години и отпиват от чашки с кафе. В хармония със своеобразния матриархат е барманката Иванка Петрова, която от две години си говори с редовните си посетителки и само някой заблуден турист понякога разнообразява всекидневието й. „Виж, всички са измрели", показва Иванка черно-белите фотоси на стената. Собственикът на хоремага е наредил фотоси със стари мандричани - едни са по дворовете, други на каруци, трети са се увековечили в носии, четвърти държат кошници с бубено семе - някога традиционен поминък на Мандрица.
В миналото единственото албанско село в България, разположено на Пътя на коприната, е имало славна история и богати хора. Според едни източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Книга с историята на селото, писана от бившия железопътен инспектор Апостолос А. Майкидис, лансира друга версия - че в средата на ХVІ век селото е основано от гръцки православни християни, които освен гръцки език говорят и арванитика. Това е арнаутски диалект на албанско-латинска основа, запазен до тяхното експатриране през 1913 г. Запазен е десетилетия и се употребява и до днес от по-възрастните хора.
Повечето източници обаче сочат 1636-а за година на основаването на Мандрица, позовавайки се на надпис на камък до гробищната църква „Света Неделя". Легендата разказва, че селото е основано от трима братя албанци-християни от Северен Епир, село Виткучи, които били мандраджии. Оттам дошло и името на селото. Албанците се съгласили да снабдяват с продоволствие турската войска. За всяка заклана овца те получавали по една жълтица. В знак на благодарност беят им дал и земя - колкото могат да обиколят от изгрев до залез-слънце. Издействал им и ферман, според който бъдещото село било освободено от данъци, а на това място турци да не се заселват.
Така на десния бряг на Бяла река се появило селцето, а след година братята се върнали по родните места, за да доведат в Мандрица и роднините си. Основната маса албански жители се заселват в граничното село в края на ХVІІІ век от района на Корча и в началото на ХІХ век от областта Сули в Епир. Мандричани запазват сулиотските си носии чак до края на ХІХ век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. А женската албанска носия се запазва чак до масовата емиграция в Гърция през 1913 г.
В началото на ХХ век в Мандрица е имало 50 пъти повече жители от сега. С годините в Мандрица са сключени много смесени бракове с жени и мъже от съседните ивайловградски села. И ако в издадената в Константинопол „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника" се посочва, че в Мандрица през 1873 г. е имало 250 домакинства и 1,080 мъже албанци, то според турските регистри през 1908 г. в селото са живели 3,500 души.
В онези времена тук е имало две училища - мъжко и женско, детска градина, гинекологична клиника, 4 мелници, 1 тухларна, 22 мелачки за сусамово олио, леярна за камбани, манифактури за газирани напитки, оръжия и кожи, бъчварница, бояджийница, аламбици за ракия и мастика, бижутерии. В паланката имало и 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасяли продукт за много страни.
Но през есента на 1913 г. в Беломорска Тракия стотици хиляди българи са били принудени да напуснат родните си места. Повечето мандричани, с изключение на 40 семейства, също са експатрирани и изселени в съседна Гърция. Под грижите на местната Света митрополия те остават шест месеца като бежанци в района на Димотика, който бил под османска власт.
От 480-те фамилии от българското село 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидики, 6 семейства в Урли (Турио), Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия и на други места. Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).
През 1919 г., когато гръцката армия окупира Западна Тракия, повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че българското им село ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия, те се връщат в Македония.
Техни наследници, второ, трето и четвърто поколение, на 12 октомври 2013 г. се събират в Мандрица, за да отбележат 100-годишнината от разделянето на селото. Срещата на земляците започва с тържествена литургия и програма от самодейни групи на площада на селото, хората отиват и до местната гробищна църква "Св. Неделя".
Край една от най-старите родопски църкви надгробните камъни са изографисани със занаята на погребания.
Малката еднокорабна сграда е една от най-старите черкви в Източните Родопи - датира от 1708 г. На надгробните плочи са изрисувани професиите на погребаните хора. На сбирката през миналата есен в двора на тази църква хората си разказваха преживяното и с носталгия си спомняха времената, когато Мандрица е била процъфтяващо гранично село.
Десетилетия основен поминък на хората тук е отглеждането на сусам и производство на тахан, тютюн и бубарство. Архитектурата на местните къщи е пригодена по специален начин за развъждането на копринените буби. Къщите са на три етажа, изградени от кирпичени тухли, които се произвеждат в селото и до днес. Първият етаж е бил за добитъка, на втория са отглеждани бубите, а хората са живеели на третия етаж.
Сега голяма част от къщите са изоставени и полуразрушени. Празна е и някогашната кокетна сграда, където е била гинекологичната клиника. На фасадата има поръждясала табела: „Къщата на Атанас Пейкидис има симетрична фасада с характерно отстъпване в средата. Предната част на приземния етаж е била превърната в гинекологична клиника. На първия етаж се намира голям по размерите си салон, около който са разположени помещения за живеене."
Срещу изоставената къща на Пейкидис в момента има огромен навес, под който са складирани кирпичени тухли. Те отиват за строителството на нови къщи за гости и хотели, които точно следват правилата на някогашната зидария. Един от хотелите дори носи албанското име „Букор щепи", което означава „Хубава къща".
Албанското наречие още се владее от по-възрастните мандричани. Една от инициативите на местното Сдружение за възстановяване на село Мандрица е да се издаде разговорник със специфичния диалект. Езикът на арванитите е албанско наречие на южноалбанския тоски диалект. Арванитите твърдят, че разбират езика на албанците имигранти в Гърция, макар някои думи да са им непознати.
От своя страна албанските имигранти също потвърждават, че арванитският говор е като техния, но има някои архаични думи, които вече не се използват в съвременния албански език. Замисленият разговорник ще съдържа изрази като ,,куш йени?" (,,как сте?"), ,,шумъ фальтор" (,,много поздрави") и ,,ме шиндет" (,,наздраве").
Известно оживление в Мандрица настава, когато в селото и в съседните Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм „Мила от Марс" (2004). А декорът е подходящ за сценария: бременно пребито 16-годишно момиче бяга от опасен мъж и попада в далечно гранично село, в което живеят само деветима старци.
Селцето понякога се оживява не само покрай редките посещения на туристи от чужбина, най-вече от Холандия. Повечето внуци и правнуци на мандричанските баби са пръснати зад граница и понякога идват да видят своите. „Внучката ми работи в Атина, за да издържа правнучката, която е студентка в Шотландия. Другата ми внучка живее в Германия", разказва с гордост и тъга пред другите баби в хоремага 85-годишната Мария Попова. Нейният баща навремето написал историята на Мандрица, споменава мимоходом жената и ни изпраща с „довиждане, остани си със здраве" на стария арванитски диалект: мбетуни ме шиндет.
*Мисен иертъ! Куш сохеш? Га ха йеш? - в превод от алванитско албанско наречие: Добре дошли! Как се казваш? Откъде си?
Екатерина Терзиева, http://agronovinite.com
