Каква невероятна футболна драма, би възкликнал коментаторът. Драмата обаче не е футболна. Всъщност във футбола ротацията се осъществи успешно и без излишни драми – Георги Иванов-Гонзо пое щафетата от Боби Михайлов и очакванията са, че нищо няма да се промени. В Министерски съвет обаче нещата не са точно така.
Действията на (не)коалиционните партньори изправиха страната пред това което честно трябва да наречем е конституционна криза. Във вторник Мария Габриел връчи на президента Румен Радев папка с това, което тя нарече изпълнен мандат за съставяне на правителство с мандата на ГЕРБ. Минути след това се оказа, че половината от предложените министри не са давали съгласие, с някои въобще не е говорено, а от ПП-ДБ не са постигнали споразумение с ГЕРБ за правителство. 11 от предложените министри си направиха само отвод – повече от половината кабинет. „Тогава считаме ли, че мандатът е изпълнен“, попита в ефира на Нова ТВ преподавателят по конституционно право доц. Наталия Киселова.
Мария Габриел вероятно страда от синдрома на българин, живял дълго време в чужбина. Той трудно се ориентира в ситуацията в страната, която във всеки сектор прилича на джунгла. Особено в политическия. Според ПП-ДБ тя се е поддала на натиска на Бойко Борисов, а той на Делян Пеевски да връчи папката обратно на президента. Въпросът е дали това е било ход на Борисов срещу партньорите си или срещу самата Габриел. Сериозният й международен авторитет и контакти бяха от огромна полза за страната в ролята й на външен министър. Но дали като успешен премиер нямаше да застраши единовластието на Борисов в партията. Габриел може да последва пътя на бившата шефка на парламентарната група на ГЕРБ Деси Атанасова, която беше изпратена за 7 години като конституционен съдия след като стана ясно, че е проявила по-големи амбиции от това, което й се полага. При Габриел нещата изглежда се развиват с обратен знак. От висш брюкселски чиновник, обратно в дебрите на българската политика. Със сигурност в България Габриел не може да получи по-висок пост от министър-председател. Ако й се случи. Дали обаче нейното завръщане българската политическа реалност всъщност не предопределиха и ранен край на една обещаваща кариера. Защото, както историята показва, всеки ход на Борисов е предпоследен.
„ГЕРБ има само един лидер“, обяви той на брифинг в Народното събрание в сряда сутринта, обяснявайки защо не ходи на лидерски срещи с множеството лидери на партньорските партии. Но начина, по който го каза, не бива да оставя грешно впечатление у никого – той решава. Останалите са само изпълнители на неговите указания.
Но поне в ГЕРБ е ясно каква е веригата на вземане на решения. За останалите партии в тази „сглобка“ не е точно така. През целия ден в сряда чувахме мнения от това – „Бихме могли да се върнем към преговори, ще го предложа на колегите, но решението ще вземем заедно” (по ген. Атанас Атанасов, съпредседател на ДБ) до „Мария Габриел не може да е премиер“ (по Асен Василев, съпредседател на ПП). От „Зелените“ (които също са част от ПП-ДБ) пък категорично казаха, че няма да подкрепят предложения кабинет на Габриел. Борисов може и да бъде разбран – как се преговаря така – техните мнения са по-разнопосочни отколкото лидерът на ГЕРБ сменя неговото.
Евентуални предсрочни парламентарни избори няма да произведат коренно различен резултат и само след няколко месеца страната и политиците ще се изправят в същата ситуация, на същата маса за преговори. Така че по-добре сега да вземат намерят начин емоциите да отстъпят пред прагматизма. Дали сега – дали след 3-4 месеца, няма особено значение. А като се имат предвид промените, които направиха в Конституцията за служебните правителства и липсата на закона за тях, който вписаха, че трябва да приемат – са на път да хвърлят страната в друга конституционна криза.
И докато всичко това се случва животът на нормалните хора не става по-добър. Напротив. Габриел, живяла в Брюксел, не е единствената, която се обърква какво точно трябва да се прави когато се завърнеш в България. Семейството на писателя Ник Стефанов плати за това неразбиране с неговия живот. След 22 години живот в Чикаго, явно са забравили как стават нещата в България – с връзки, обаждания, подкупи. Лекарските грешки, бездушието на системата и хората в нея костват животи (тъжната история на един от най-колоритните членове на българската общност разказваме на страница 8, а поклонението е в неделя, 24 март в църквата „Св. София“ в Дес Плейнс). А 80-годишния баща на Ник ми каза – „Никога не се прибирай да живееш в България!“. Защото докато политиците разиграват смешен театър, за публиката остават сълзите.
Ясен
[email protected]
