Децата на Цветанка Костадинова и Ивайло Попов са още две жертви на бруталното петорно убийство в Чикаго. Те остават живи, но Искра без баща и баба, а Данаил без майка. Те ни потърсиха няколко дни след ужасното престъпление, за да благодарят на всички, които са помогнали и да ни разкажат какви хора са били техните родители и баба.
Искра е кръстена на баба си и е дъщеря на Иво от първия му брак. Идва в САЩ когато е едва на 4 месеца. Кръстена е на баба си Искра - също покосена от куршум във фаталната събота.
Данаил е син от първия брак на Цветанка. Идва в САЩ преди една година и сега е останал напълно сам.
Това е едно от най-трудните интервюта, които съм правил някога. Интервю за необяснимото зло. И човешката съпричастност, помощ и доброта, които може да отключи.
- И двете семейства, и двамата, заедно с родителите си идвате в Америка за едно ново начало, за един нов старт. Сега се налага отново да започнете живота си... Кой е до вас в този толкова труден момент?
Данали: Дойдох само с майка ми, а сега останах сам тук, в Америка, отнеха живота на моето семейство. Зад мен е цялата българска общност – и в България, и в Америка. Моето семейство, моите приятели – подкрепата е голяма. Двамата с Искра сме заедно, подкрепяме се взаимно в този труден момент...
Искра: Има много хора около мен, които са съпричастни, помагат ми, говорят ми, ръката ми държат, силна съм, ще го преодолеем това.
- Дани, ще те върна в онази вечер, в събота. Ти също е трябвало да бъдеш на тази вечеря, но закъсняваш и така си спасяваш живота.
- Точно така. Бях на работа, майка ми и баща ми чакаха гости – баба ми и приятеля й. Трябваше да свърша работа в два следобед, но в последния момент шефът ме изпрати да свърша нещо – така се забавих цели три часа. Това не се е случвало никога. Прибрах се в пет, паркирах пред блока и тогава чух последния изстрел. Сърцето ми спря... Благодаря на Господ, спаси ме! Започнах да си задавам въпроси – ако бях там, какво можех да направя. Обаче нищо не мога да върна назад...
- В сърцето си знаеше ли, че този изстрел идва от вашия апартамент?
- Да, със сигурност знаех.
- Видя ли този човек да излиза от апартамента? Видя ли го след това?
- Не, не го видях повече. Искам сега да подчертая нещо важно. Казват, че сме имали пререкания с този човек, че сме имали конфликт. Това е пълна лъжа, това не е вярно. Това престъпление беше извършено от психичноболен човек. С този човек не сме говорили, въпреки че ни беше съсед. Не сме говорили с него, не сме имали пререкания...
Искра: Сам живееше, точно до нас – нищо друго.
Данаил: Не го познаваме лично, само сме го виждали...
- Как е влязъл в апартамента, според полицията няма следи от взлом?
Данаил: Вратата е била отворена, докато семейството ми е вечеряло. И той просто е влязъл.
- И ти заварваш тази кървава сцена?
- Не, не можах да вляза вътре. Когато пристигнах пред блока, чух изстрела и се скрих в една бензиностанция. Тогава дойде полиция, и те не ме допуснаха да вляза вътре. Беше грозна картина...
- Как си обяснявате това, което се случи?
Данаил: Аз нямам обяснение... Психично болен човек...
Искра: Болен човек, всичко ще го издразни.
Прочети още
- Ако имаше право на един последен разговор с баща ти, какво би му казала?
Не знам... (тук Искра вече не може да сдържи сълзите си) Че много го обичам, че съм му благодарна за помощта...
- А ти, Дани, какво би казал на майка си?
- Че много я обичам! Че ще я накарам да се гордее с мен...
- Това е втори шанс за тях, за втора любов. Бяха ли щастливи?
Дани: Много бяха щастливи! След случилото се отворихме телефоните им и видяхме, че са си направили снимки 10 минути преди това да се случи. Всички са усмихнати, щастливи, много хубаво ми стана, когато видях тези снимки. Сякаш са усещали, че нещо ще се случи.
- Вие сте доведени брат и сестра, но изглежда, че имате много силна връзка помежду си.
Дани: Да, така е, много се обичаме.
- Какво искате да кажете на всички българи, на всички хора, които тук, в Чикаго, и не само в Чикаго, ви подадоха ръка?
Искра: Много сме им благодарни!
Дани: Искам да благодаря на цялата българска общност в Америка за подкрепата. На всички българи и в България, благодаря, че се отзоваха в този труден момент. Искам да благодаря на българския детектив Марио Вълков, че ни помогна изключително много. Искам да благодаря на консула на България в Чикаго Иван Анчев, който беше до мен неотлъчно. Това са хора, достойни за уважение.
- На какво ви научи тази ситуация?
Искра: Да ценим всеки един момент, защото не знаеш дали това няма да е последният момент с този човек. Последния път, когато видях баба, тя ми каза нещо за косата. Аз имам проблеми с косата, тя ми каза да си правя масажи на главата. Много грижовна беше баба – гледаше как да помогне на другите. Двамата с Дейвид се грижеха за нас. Много добри хора бяха всичките, честни, искрени...
- Мислиш ли, че тя продължава да живее чрез теб, защото й носиш името?
- Да, вярвам. Тя ми казваше, че е била точно като мен, когато е била малка. Да, ще живее чрез мен.
- Мислите ли, че някога може да простите това?
- Не, това не се прощава!
- В социалните мрежи в последните дни виждам много призиви за смъртно наказание в конкретния случай. В този щат няма смъртно наказание, но прокуратурата ще поиска 5 доживотни присъди. Вие каква присъда бихте искали да присъдят на убиеца на вашите родители?
Дани: Бавна, бавна и мъчителна смърт... Ако го качат на бесилото, аз ще съм първият, който ще му бутне столчето.
- Мислите ли, че този гняв, който сега вероятно изпитвате, с времето може да преживеете? Да не го усещате така изяждащо отвътре?
Дани: Не мисля, че този гняв ще утихне. Тази болка ще ни остане за цял живот. Каквото и да направим, няма да върнем нашите близки. Трябва да бъдем силни, да се подкрепяме. Животът просто продължава...
- Благодаря ви още веднъж за това интервю!
