На 10 октомври отбелязахме Деня на донорството и трансплантацията на органи. Целта на отбелязването на този ден е да се насърчи общественият дебат и да се повиши осведомеността за донорството на органи, тъкани и клетки като начин за подобряване и спасяване на човешкия живот. Денят на донорството и трансплантацията е възможност да се почетат всички донори на органи и техните семейства, както и да се благодари на медицинските специалисти по донорство и трансплантация, които помагат да се спасят животи и да се подобри качеството на живот на много хора. В България за трансплантация чакат 1145 души, реално обаче са много повече, смятат специалисти. През 2020 г. в Родината са реализирани само четири донорски ситуации след настъпила мозъчна смърт, което е крайно недостатъчно да помогне на повече хора от дългата листа на чакащите. България е първата държава, направила сърдечна трансплантация в целия бивш Източен блок - през 1986 г. Първата бъбречна трансплантация в страната е направена преди повече от 50 години – през 1969-а. Вместо това да превърне България в лидер на Балканите по отношение на трансплантациите, страната сякаш започнах да тича назад. Миналата година властта реши
да закрие Изпълнителната агенция по трансплантации
Уж, че е за добро. Очевидно обаче не е. В последно време в България акциите в подкрепа на донорството и трансплантациите са повече от самите донорски ситуации и трансплантации. Което е единствената светлина в този мрачен тунел на безизходица. Само преди дни Стефан и Максим - едва на 16 години - прекосиха Атлантика с гребна лодка в подкрепа на каузата за донорството. Макс и Стефан прекосиха океана, за да заострят вниманието към един проблем, който крещи с пълна сила в душите на българите, а не защото са го направили за слава и собствено удоволствие. И пред това властта трябва смирено да наведе глава и да се извини за безхаберието си за донорството в България. Обикновено по време на светлите празници се сещаме, че трябва да бъдем добри, да живеем смислено, да помагаме на хората и да се обичаме. Това са и важните житейски уроци, които е научил 44-годишният Георги Пеев,
след като живее втори живот
след двойна трансплантация в България - на сърце и на бъбрек. Вижте неговата изключителна съдба и неговите решения в подкрепа на донорството в България. Георги Пеев е роден във Велинград, но живее и работи в Хасково. За последните 4 години 3 пъти е европейски шампион и 6 пъти вицешампион в дисциплината „Плуване“ на първенствата за трансплантирани със сърце. Тази и следващата 2021 г. тези първенства са отменени заради коронавирусната пандемия. Категоричен е, че през 2022 г., ако всичко е наред, ще участва в европейското в Белгия. А междувременно изкачва върхове. С кауза.
Жоро определя професията си на журналист като призвание. Новината, която си мечтае да напише, е със заглавие: „Българин кацна на Марс". Защото обича хората да изследват и да покоряват, да преследват и сбъдват мечтите си. „Аз дори не съм смеел да помечтая, че нещо подобно ще ми се случи в здравословно отношение. Случаите като моя са много малко в световен план, а за България съм единственият“, споделя Жоро. Георги в момента е общински съветник. По образование е педагог, но е работил само като журналист. Обича червения цвят. Мрази
да наричат хората със заболявания „инвалиди“
„В подкрепа на донорството за повече трансплантации в България.“ Георги Пеев започва да се занимава с този проблем у нас, след като се разболява фатално и това пряко го засяга. През 2001 г. му установяват бъбречно заболяване, с което той винаги е живял и не го е смятал за нещо страшно и животозастрашаващо. Никога не е боледувал, дори грип не го е повалял, но през 2011 г., посред лято, изкарва вирусна инфекция, с много висока температура, която с дни не може да свали. През октомври същата година здравословното му състояние рязко се влошава. „Целият се подух, имах отоци, не можех да дишам – спомня си 44-годишният мъж. – Първоначално в Хасково ми сложиха диагноза пневмония, но се оказа, че съм се напълнил с вода, защото бъбреците ми са отказали.“
Спешно го включват на хемодиализа
а единствената надежда му остава трансплантацията на бъбрек. „Бяхме направили всички необходими изследвания и донор можеше да бъде майка ми – разказва Георги. На 9 октомври 2012 г. влиза в софийската Александровска болница за планирана трансплантация. Всичко е наред, докато не стига до кардиолога. „Той ми каза, че имам сериозен проблем със сърцето и няма как трансплантацията на бъбрека да ми бъде направена. Оказа се, че настинката ми една година по-рано е увредила сърцето ми“, спомня си младият мъж. Оказва се, че преди да се подложи на бъбречна трансплантация, той трябва първо да премине през сърдечна такава. Включват го в листата на чакащите сърце в кардиологичната болница „Св. Екатерина“. И нов проблем – Георги е с кръвна група АВ положителна, която въобще не е добра при трансплантиране. „Разбрах, че чакането на донор в България
ме обрича на бавна, но сигурна смърт
Обмислях да стана здравен емигрант, да замина някъде в чужбина, за да се излекувам. Ходех на диализа, която е ужасно нещо. Затова бях решил да замина“, споделя той. Георги признава, че тогава не е бил добър християнин, но отива на църква и се моли. „Беше на Цветница, 2013 г. Отидох на църква в Хасково, в „Света Богородица“. Седнах на един стол. Бях запалил една свещ, държах я в ръка и се разплаках. Наум си казах: „Господи, аз не съм бил добър към теб винаги, но пък винаги съм вярвал, че съществува доброто и много обичам живота, не искам да умра млад“. Месеци по-късно, през лятото на 2013 г., късметът на Георги се усмихва... Главен редактор на „Хасковска Марица“ вече има ново сърце. Дали и колко го боли, въобще не му личи. Когато му се обаждат от Агенцията по трансплантации, Георги е на почивка със семейството си на гръцкия остров Тасос. Новината не го шокира, запазва самообладание и успява за 5 часа да пристигне в софийската „Св. Екатерина“. Георги е с рядка кръвна група и въобще не се е надявал да получи сърце. По пътя въобще не мисли за това, което го очаква, какво ще се случи.
Просто шофира...
На следващия ден започва трансплантацията с екипа на изключителния български кардиохирург проф. Димитър Петков. 3 часа и 15 мин. между живота и смъртта, точно на петия рожден ден на сина му Марти. Интервенцията минава успешно, но следва дълъг и тежък възстановителен период. Заедно с трансплантацията пие и лекарства за т.нар. имуноимпресия – да не отхвърли организмът новия чужд орган.
„Над 20 дни бях в реанимация и повече от 2 месеца лежах в болницата – разказва Георги. – Разбрах, че сърцето ми е на 37-годишен мъж. Свалих 23 кг, бях станал 43. Два месеца след трансплантацията се върнах на работа. Ако трябва да опиша трансплантацията, тя е Възкресение. Това е един втори живот, който ти е даден благодарение на вярата, че може да се случат нещата, на вярата в доброто. Трансплантацията се случва благодарение на най-високо хуманния човешки акт - дарителството на органи. Дори ако вземеш, чисто библейски, историята за Възкресение Христово, това се случва и при всички нас – трансплантираните, особено сърдечно транспортираните и белодробно трансплантираните“, допълва Георги.
Майчината любов е нещо неописуемо
Трябва цял живот да съм признателен на хората, които са дарили органите на най-милото си - на своя син, на своя брат, на свой близък. Аз съм много променен човек след трансплантацията! Първата, втората година, докато се възстановявах чисто физически – не, но след това промяната е осезаема. Имам толкова силно чувство за справедливост, че на моменти дори ми пречи. Това чувство за справедливост е изградено точно върху основата на здравословното ми състояние и недопускането да се случват неща, които не са справедливи. Всъщност, аз съм жив, защото е имало едни справедливи хора, които вярват в доброто, а справедливостта.“
Когато се сблъсква с този проблем, Георги разбира
колко зле е положението за българите
Със съмишленици внася законопроекти, но години наред нищо не се променя. „В цяла Европа листата на чакащите е преходен период, в България е до живот. Това не трябва да се допуска, а проблемът е в липсата на пари. Категорично съм „за“ да се разреши у нас кръстосаното донорство на бъбрек и съм един от хората, които радеят това по-скоро да се случи. В Турция работи това донорство, хората се чувстват спокойни. Можеше сега да не съм жив, затова казвам на всички, че животът е за живеене, не за изживяване. Искам да изкажа големите си благодарности на лекарите, на вече двете ми майки, които ми дариха живот“, с трепет уточнява младият трансплантиран мъж, изживял на два пъти чудото на донорството върху себе си.
