За Лилия Съселкова 11 септември е ден за помен. На този ден през 2001 г., малко след като са се разделя с годеника си Робърт Хорохо-младши, той намира смъртта си в северната кула на Световния търговски център.
Днес, години по-късно тя си спомня за сгънатия американски флаг, който получила и за прошката, която все още не може да даде. "Имах рокля, списъкът с гости беше направен, поканите бяха изпратени и се готвихме за една красива, щастлива сватба", спомня си Лилия Съслекова.
Само след 11 дни тя е трябвало да се омъжи за своя любим, с когото се запознават по съседски – в кварталното кафене, докато тя учи в университет в Ню Йорк. 
Синьото и безоблачно небе в сутринта на 11-и септември не предвещава мрака, който ще настъпи в живота на Лилия. "В този ден двамата излязохме от нашия апартамент. Аз на моите високи токове, а той широко усмихнат. Тогава тъкмо започвах работа в банката Голдман Сакс (Goldman Sachs) и той ми каза, че щом работя там мога да си позволя да взема такси".
"Когато се качих в колата, ми каза „Обичам те, скъпа“ и това беше последния път, в който го видях и го чух." "Всичко започна, когато моя колежка в офиса изкрещя силно, гледайки през прозореца и погледна мен. Аз също се затичах да видя какво става. Нашият прозорец гледаше към сградата, в която Робърт работеше", спомня си г-жа Съселкова. За нея следващите минути не представляват нищо друго, освен някаква смесица от паника и сюрреалистични кадри. Заедно с колежката си виждат огромната дупка в северната кула на Световния търговски център, където на 103 етаж работи Робърт. Той се намира малко над зоната на удара, която е между 93 и 99 етаж. Тя бързо търси начин да се свърже с него и да му обясни, че около сградата има хеликоптери и че ще го спасят. „Звънях, звънях, но така и никога не успях да стигна до него да му се обадя“.
В този първи момент обаче Лилия не губи и за секунда вяра и надежда, че годеникът й е жив и ще бъде спасен. В следващите часове, дни и седмици Лилия и семейството на Робърт се опитват да го намерят, но без успех. 
"Тогава, спомня си, Лилия, имаше много слухове, че са намерили този или онзи жив и хората искаха да вярват в това. Такава надежда имах и аз - цели три месеца". "И направихме панихида. Тя беше в същата църква където щяхме да се оженим", казва през сълзи Лилия.
Прочети още
"Един от най-хубавите ми спомени от него е неговата усмивка. Той винаги имаше усмивка, беше пълен с живот". Двадесет години след това тя още не е успяла да отиде до Кота Нула, където сега е мемориалът на загиналите. Тя показва обувките, с които е била в деня на атаките. Върху тях още има прах от тогава. Защо ги носи? „Може би това е някаква частица от мен, която искам да запазя, последния ден, в който бях с Робърт… аз нищо друго не успях да запазя, защото моят апартамент беше също унищожен от този ден. Не ми беше разрешено да се върна там близо 6 месеца. Всъщност, това е единственото, което ми е останало и може би затова ги пазя“.
Властите дават на Лилия сгънат американски флаг, какъвто получават семействата на загиналите военни. Месеци по-късно успяват да идентифицират и тленните останки на Робърт. "Ние бяхме едни от малкото хора, които успяха да намерят тялото – не цялото, но част от неговото тяло. Бяха ни дали възможност да видим тялото, нито аз, нито майка му пожелахме", спомня си г-жа Съселкова. Лилия и до ден днешен не е намерила сили и причина да прости на извършителите.
Събитията от последните години в Афганистан, отново я карат да изпита всички онези чувства, които е изпитала преди 20 години. "Болката е винаги там, но е някак си надълбоко и отнема по-дълго за да може да стигнете до нея", отговаря тя на въпрос дали такава загуба се преживява. Сн.: Личен архив[/caption] „Аз често казвам, че е все едно да загубиш ръка или крак. Ти се научаваш как да живееш без този крак или ръка, но винаги знаете, че е била там, че е била част от вас, но през годините се научавате да живеете без тази част от тялото ви“.
Малко остро Лилия приема и съвета на своя началник, който се обръща към не я и й казва - да не бъде горчива към живота. Как може този човек да ми говори така при положение, че знае всичко за случилото се и какво изживявам. С годините обаче разбира, че това е най-добрият съвет, който е получила. На него тя учи всеки ден децата си – да са благодарни за всеки един ден от живота си, защото не се знае "това, което имате и за колкото го имате".
