Мечо Гюл се е унесъл в дрямка, докато натоварените на микробуса му чакат пред тоалетната на бензиностанция по пътя за Германия
Курт излиза от БМВ-то си и тръгва по тесните пусти улици на Сливо поле. Той обикновено не обича да ходи, но иска да ни покаже постиженията си. Посочва къща отляво и казва: ,,Тези са във Вилхелмсбург." Посочва къщата отдясно: ,,Вилхелмсбург." От другата страна на улицата: ,,Вилхелмсбург." Няколко селяни все още берат грозде в Испания, събират ягоди в Гърция или работят в пицарии в Дания. Курт ги нарича ,,роби на глобализацията". Някога те са били негови съселяни. Днес са неговата стока.
Двама български граждани - бивш търговец на говеда и собственик на микробус - изнасят цялото си село парче по парче в Хамбург. За тях това е добър бизнес, но клиентите им невинаги получават това, за което са си платили.
Това е едно от ,,турските села" (всъщност авторите не са знаели, че Сливо поле, на 20 км от Русе по пътя за Силистра, от почти 12 години е град и център на община с 11 селища - б. пр.). По адресна регистрация в него живеят малко под 4 хиляди души - близо една трета от населението на общината, но тези данни са отпреди 10 години. На сайта на общината пише: ,,Привлекателна община от Дунавското пространство с добре развито селско стопанство, базирано на внедрени модерни технологии, съвременни комуникации и добра инфраструктура, съхранено природно и културно-историческо наследство, обединяващо потенциала на местните ресурси за устойчив, приобщаващ и интелигентен растеж, независимо от различната етническа принадлежност, традиции и религия, които изпъстрят в още по-голяма степен съвместното съжителство помежду им."
Нашите герои са Ерхан Курт и Мечо Гюл, които знаят, че техните хора са нежелани в Германия - слабо образовани, а не лекари и инженери, не говорят немски или английски, дори не са квалифицирани работници, но нищо от изброеното не може да ги спре да идват в Германия. Проблемът не е само български - почти изцяло преселили се в берлинския квартал Нойкьолн са и жителите на румънското село Фънтънеле или тези от Барбулещи, установили се в Дуизбург.
Преди 3 години Гюл прокарал импровизиран транспортен канал за временни работници. Днес това е професионално управляван бизнес. ,,Не сме забогатели, но създадохме система, в която повече не гладуваме", казва Курт. Той ни повежда из околностите, като същевременно 32-годишният мъж продължава да търси "прясно месо" - хора, достатъчно отчаяни, за да са готови да платят 120 евро за дългото 4 хиляди километра пътуване до работническото предградие на Хамбург. Родната му къща е пуста, пивницата до нея не работи, в близкия магазин пазаруват на кредит, а единствената причина да работи бръснарницата е, че там има пункт на ,,Уестърн юниън".
,,Тук нищо не би работило без парите от Вилхелмсбург. Всичките ще измрат от глад", казва Курт, докато обикаля с колата си. Той самият има фирма в това предградие на Хамбург, с която снабдява компаниите с евтина работна ръка за почасова работа. Гюл му е приятел от детството и партньор, защото той се нуждае от микробуса му и от някой да кара хората през цяла Европа. В Сливо поле ги наричат ,,чистачите". Ролята им е да опразват села в България и Румъния.
Курт се установил - заедно с братята и братовчедите си - нелегално в Германия далеч преди приемането на България в ЕС, кандидатствал за убежище и днес е гражданин на Германия с право да се движи свободно, където поиска. Гюл (на 36), започнал преди 15 години по фермите в Гърция и се превърнал в трафикант на хора през невъзможната за пресичане без визи граница, а днес разширява бизнеса си към Дания. Датчаните му плащали по 1,490-2,600 датски крони ($270-$480) за осигурен работник. Самите работници вземат 5,200 крони ($960) месечно, но спят в кухнята (т.е. не дават пари за настаняване) и работят по 12 часа всеки ден от седмицата. Това прави 336 часа месечно (т.е. те получават по малко над $2.7 на час - б.пр.). Така за малко повече от 4 месеца те работят толкова, колкото датчаните са на работа през цялата година.
Курт, който също е започнал с черна работа по 10 часа на ден, урежда хората из Хамбург за по 7 евро на час, от които прибира 3 евро. ,,Той не плаща много, но плаща редовно", казва за него Йозлем Гезер. Всички подобни истории са възможни благодарение на мрежите, изградени отдавна в Германия от турци и кюрди. Днес те са организаторите, те дават работа и настаняване в мизерни жилища, а идващите от България изпълняват нарежданията.
Когато питам Курт дали все пак не иска да научи немски, той отвръща, че вече знае и произнася няколко фрази: ,,Данке." „Херлиц вилкомен." „Виърхаус." „Я." „Найн." „Шлаф." „Есн." „Ендарн." (Благодаря. Добре дошли. Склад. Да. Не. Спя. Ям. Смяна.) После казва, че няма време да учи немски, децата му знаят, а всъщност за какво му е да знае немски във Вилхелмсбург. Лекарят му е турчин, както и шефовете му. Турци са в бакалията, продавачът на цигари и мъжът в пункта на ,,Уестърн юниън".
Когато е в Сливо поле, той непрекъснато агитира, ръкостиска се наред, разказва на хората как могат да вършат всякаква обикновена работа в Германия и като спечелят пари, ще се върнат при семействата си, ще си оправят къщите, ще ги обзаведат с германски мебели и ще карат немски коли.
,,Това е илюзия", казва обаче партньорът му Гюл, който не е видял нито един от пътниците си да се върне от Запада. Потеглящите в това пътуване не са неинформирани какво ги очаква. Те вече имат роднини във Вилхелмсбург, съседи, на които жените са станали там проститутки, близки, получаващи по 3 евро на час и плащащи по 250 евро да спят на матрак в някакво мазе или изоставяни без пукнат цент от строителен предприемач. И въпреки това те продължават да се качват на микробуса на Гюл.
Юзлем Гезер, Милош Дюрич, ,,Шпигел"
