Журналистите полудяват: филмът й може и да не става, но това е все пак Мадона
За старите европейски фестивали възходът на Торонто в последните години е чиста несправедливост. В сравнение с Венеция, Кан и Берлин форумът в канадската метрополия няма нито дълга история, нито истински традиции. Както много от европейските организатори се оплакват, популярността на Торонто се дължи единствено на географската му близост до американските филмови центрове Холивуд и Ню Йорк.
От гледна точка на домакините обаче възходът им до най-големия и важен кинофорум в света е резултат от години работа и модерна концепция. Каквато и да е причината обаче, тазгодишното издание на Международния филмов фестивал в Торонто (известен с абревиатурата TIFF) потвърди славата му на мястото, където звезди и индустрия се събират, за да усетят пулса на зрителите. TIFF завърши в неделя с 336 показани филма от цели 65 страни, като 90 процента от тях бяха премиери.
Успехът на Торонто в последните години се дължи на славата му на
трамплин към световна кариера
за неизвестните и доближаване с едни гърди до оскара за звездите. TIFF няма официално професионално жури и наградите се дават от зрителите, които след всяка прожекция пускат картончета с вотовете си. Така отличията отразяват чистата емоция от гледането на кино, а не са както често става на подобни форуми - плод на задкулисни сметки. Това е и причината почти от самото си създаване през 1976г. Торонто да стане известен като трамплина към световната слава на много инди, нискобюджетни или продукции, които на пръв поглед не звучат като за масовия вкус.
Откакто през 2008 г. мелодрамата "Беднякът-милионер" буквално за една нощ стана зрителски хит в Торонто и оттам разпали интереса на медиите и индустрията, фестивалът вече се смята за първата
задължителна спирка към оскарите
и световния успех.
Тази година две драми с участието на Джордж Клуни - The Descendants и The Ides of March, привлякоха най-големите тълпи и предвиждат дори възможността актьорът да се състезава срещу самия себе си в категорията за мъжка роля за „Оскар". Мадона, която вече иска да бъде сериозно взета като филмов режисьор, пък преглътна серия от провокации по време на пресконференцията, където журналистите два пъти директно я попитаха пука ли й от лошите ревюта за филма й W.E. Кира Найтли, чиято роля на руска интелектуалка, пациент и после любовница на психоаналитика Карл Юнг раздели критиката във филма The Dangerous Method, си призна, че също гледа себе си като Сабина Шпилрайн нееднозначно. "Когато видях филма за пръв път, си помислих "о боже, трябваше ли наистина да правя това?," призна през смях актрисата.
За втори път в историята на фестивала имаше и българска премиера - филмът на режисьора Андрей Паунов "Момчето, което беше цар". Добрият опит създава надежди, че нашите продукции най-после ще престанат да бъдат екзотичен и спорадичен гост на световните кинофоруми.
Българският ефект на капката в Торонто
За Андрей Паунов премиерата на "Момчето, което беше цар" на TIFF бе почти като у дома. Преди да се завърне да работи в България, режисьорът е живял години наред в Канада и САЩ, а брат му Иво Паунов, композитор на музиката на филма, продължава да е в Торонто. В екипа на документалния филм влизат още операторите Борис Мисирков и Георги Богданов и продуцентката Мартичка Божилова. През 2007 г. предишният им филм "Проблемът с комарите и други истории" беше първата наша продукция, селектирана някога в Торонто.
Лентата разказва за завръщането и управлението на Симеон Сакскобургготски. Снимана четири години, тя е колаж от истории, разказващи за сантименталната любов към Симеон II като шестгодишен престолонаследник и после монарх в изгнание, сменена бързо със също толкова интензивното разочарование след годините във властта. Паралелно с непознати и интимни архивни кадри от детството и изгнанието на царя, в продукцията участва и цяла серия от колоритни персонажи, чиято любов към монарха, превърнал се в политик е колкото бурна, толкова еuсцентрична.
Макар до болка позната история за родната аудитория, продукцията предизвика истински интерес сред фестивалната публика, която днес се сблъсква с растящия популизъм и от тази страна на Атлантическия океан. Програмирането в сравнително добри часове и ентусиазираното представяне на "Момчето, което беше цар" в каталога на фестивала, и двете дело на програмния директор за документални филми на TIFF Том Пауърс, осигуриха три прожекции пред пълни зали. Публиката в значителната си част, за изненада и на самите автори, не се състоеше само от български имигранти.
Малки драми в голямото кино
Залитанията на българската народопсихология, показани в "Момчето, което беше цар", всъщност се вписаха в общия тон на тазгодишното издание на TIFF. Мнозинството показани филми се съсредоточиха върху на пръв поглед малки, но екзистенциални драми. Въпросите какво се случва с живота ни, какъв е правилният избор и въобще има ли такъв, какво е щастието и защо като че ли постигането му все ни избягва доминираха както холивудските, така и независимите продукции.
Някои наблюдатели коментираха липсата на големи исторически драми като умора едно десетилетие след 9/11, когато на екрана се решаваха големите човешки проблеми. Сега, след две истински войни и много други филмови, усещането е ако не на обезверяване, то поне на примирение. Нито светът може да бъде променен радикално, нито повечето от нас са супергерои. Онова, което ни остава, е да се опитаме да бъдем по-добри. Както Хю Лори, който след
невротичната роля на д-р Хаус
сега бе неузнаваем като баща и съпруг от събърбите в трагикомедията The Oranges. В крайна сметка собственият му екранен неуспех е това, което помага на всички други да заживеят истински живота си.
Сред толкова чисти човешки емоции на екран, без да искат, много звезди също неочаквано разкриха в Торонто истински чувства. Със сълзи в очите Франсис Форд Копола разказа, че филмът Twixt му е помогнал да преодолее травмата от смъртта на сина си преди 24 години. Мадона, уж говореща за героинята си от W.E. Уолис Симпсън, заяви пък, че хората редуцират историческите или известните личности до карикатури и това е много нечестно. Поне няколко журналисти се почувстваха неудобно след такова откровение.
Когато обаче на другата сутрин стана ясно, че Мадона е поискала екипът на TIFF да се обръща с гръб, когато тя минава, за да не я гледат директно, разбирането бързо се изпари. Екранните герои със сигурност са по-добри от реалните.
