[su_slider source="media: 46705,46706,46707,46708,46709,46710" link="attachment" target="blank" width="1200" height="800" title="no" pages="no" autoplay="0"] Българите в чужбина пазят традициите живи, те живеят с България в сърцата. В това е убеден фотографът Асен Великов, който е известен с вълнуващите си кадри от фолклорни събития в Родината и извън нея. Великов е имал възможността да се срещне със стотици български емигранти и да увековечи техните фолклорни обичаи на чужда земя. И е убеден, че макар и празникът в България и извън нея да е различен, традициите са живи и зад граница. „У нас ние си го правим по-домашно. Докато при българите в чужбина носталгията определя самото събиране и самия форум, който те организират. Те го правят

с примесени чувства

мъка, гордост, състрадание и съжаление. Всички тези неща се преплитат в техните чувства“, споделя Асен. Той е категоричен, че не е вярно, че българите в чужбина забравят за България.

„Бих казал, че 99% си живеят с България в сърцето, учат децата си на български език, откриват се български училища. Мисля, че вече почти няма държава, в която да няма българско училище, т.е. те не искат да прекъсват корена“, споделя наблюденията си Великов пред „Обекти“. Той е известен като фотографа, влюбен в традициите, а любовта му към снимането се зародила още в училище. Продължила и в казармата, и в университета. Докато един ден случайността не го изпратила да снима Лазаровден. “Търсеше  се фотограф в Бистрица и аз реших да приема. Много ми хареса тогава – и настроението, и излъчването. И на чудесно време случихме, Бистрица беше цъфнала

.

Така се запалих да снимам фолклор”, спомня си днес Асен. След Бистрица го извикали на сватба в местността Пчелина. Там се събрали хора от цяла България – всеки с неговата си носия. “Младоженците бяха решили да се оженят както едно време, с

автентични носии на една огромна поляна

Присъстваха над 1000 души. Възстановка тип „Време разделно“ беше сватбата. Това беше моментът,  в който се запалих истински и оттам нататък почти не съм пропускал фестивал, събор или друго събитие, което е свързано с фолклора”, разказва фотографът. Той снима места, на които се възстановяват стари традиции, и се опитва да ги покаже на максимално много хора. Вярва, че когато видят кадрите му, хората се провокират да научат повече – например какви са обичаите в техния край. „И така се завърта колелото”, обобщава Асен. През последната година той е пътувал доста, срещнал се е с българи в САЩ, със сънародници в Украйна, Лондон, Берлин и е снимал техните обичаи. “Интересно е да срещнеш българите, които са в различни точки по света”, признава фотографът. Той разказва, че обича да снима портрети или пък случки, които са свързани с някакво душевно състояние на човека. Това е провокирано от периода, в който снимал улична фотография, искал снимката да има развитие. Асен Великов споделя, че обича да пресъздава емоция, защото хората не са просто сухи пейзажи, а са и емоции – едни плачат от радост, други плачат от тъга. Усмивките са различни. Всеки един жест изразява нещо.

Фотографът обаче е дал сърцето си на фолклора и традициите. „Благодарение на тях сме оцелели като народ, независимо от това кой, как и кога ни е бил завладял, защото нашата история има големи падения и съответно големи победи”, убеден е той. Уверил се в това и в Бесарабия. “Това са хора, които преди 200 години са отишли там и

топло ти става на душата

като ги чуеш да говорят на старобългарски език. Говорят го все едно тук са израснали, но не баш. И това винаги ме е карало да вярвам, че и тези, които сега емигрират по този начин като бесарабските българи, ще запазят родното у себе си”, споделя още Асен. Той допълва, че фолклорът го разтоварва емоционално и го презарежда. „Особено след напрегната седмица – аз така си почивам. Ако няма някъде някой фестивал или събор, отиваме със съпругата на Витоша или посещаваме някой град, който досега не сме”, разказва още Асен. Спомня си, че по време на едно от пътуванията си се запознал с един японец на име Широ. То бил женен за българка, народна певица. Тя е създала в Япония българска група. А мъжът й буквално се е влюбил в България, идвал по няколко пъти в годината, свирел на кавал, има народни български носии, учи се да свири на гайда. „Той ми каза една много важна приказка, надявам се да не е пророк: „Вие имате страхотна култура. Пазете я, за да не се налага след време да си я внасяте от чужбина!“, спомня си днес Асен.,